от Ian Kirke |Twitter@ianjkirk
Студеният вечерен вятър върху лицето ми само подсилва вече изостреното ми нетърпение. Убийства, капани и зловещата история за първия регистриран сериен убиец в Лондон са на една ръка разстояние. Как съм толкова сигурен? Това е най-малко петата ми пешеходна обиколка на мястото, където Джак Изкормвача е намирал своите жертви.
Седейки на тротоара в очакване на гида си, забелязах, че улица „Алдгейт Хай“ е доста оживена. Погледнах през нея обратно към кръчмата ,,Халка и грозде“, където по-рано се наслаждавах на халба бира. Любопитен факт е, че този прастар пъб, построен през 1593 г., е единственият оцелял след големия пожар през 1666 г.
Изкормвача първоначално е бил наричан Убиецът от Уайтчапъл, преди медиите да избухнат след публикуването на прословутото писмо „Скъпи шефе“, получено от Централната новинарска агенция на Лондон на 27 септември 1888 г., а по-късно и кореспонденцията „От ада“. Изпратено до Джордж Лъск, председател на Комитета за бдителност на Уайтчапъл, това писмо е придружено от половин човешки черен дроб.
Изнервях се, докато чаках моя гид. Закъсняваше. Обадих се на номера на агенцията само за да открия, че грешката е моя и че съм дошъл един час по-рано. Дали това беше липса на внимание към детайлите от моя страна, или още едно доказателство за това как тази история ме е завладяла? За да убия малко време, изпих още една бира в близкия бар „Източноиндийско оръжие“, построен до някогашния гигант на задграничната търговия – Източноиндийската компания. Уединението на повечето кръчми в Ийст Енд, които съм посещавал, беше ясно изразено тук. Тесни помещения с малки сепарета, осигуряващи до известна степен лично пространство. Несъмнено са помагали на търговците от миналото да сключват важни сделки, а днес дават възможност на любовниците; и измамниците да кроят своите престъпления. Реших, че след тази обиколка ще си поставя три цели: да установя защо вървя по този маршрут толкова често, какво мога да открия за ранния живот на жертвите (да ги смятам просто за проститутки, беше груба грешка), и най-вече: като бивше ченге трябваше да идентифицирам главния ми заподозрян. Докато се задълбочавах в научните трудове за човешкото любопитство, останах изненадан от заключението на Селесте Кид и Бенджамин Хейдън от Департамента по мозъчни и когнитивни науки и Центъра за визуални науки, Университета на Рочестър, Ню Йорк. „Любопитството е основен елемент на нашето познание, но неговата биологична функция, механизми и невронна основа остават погрешно разбрани.“
Дали отговорът на първия ми въпрос в действителност би ми убягнал? Въпреки това моят опит в наказателното правосъдие подкрепяше личната ми задача, затова продължих разследването си.
Психологът Даниел Бърлайн е може би един от най-важните съвременни участници в дебата относно същността на човешкото любопитство, описвайки го като движещата сила зад желанието ни да изследваме. Нищо чудно, че думите на капитан Жан-Люк Пикар от USS Ентърпрайз („Стар Трек: Следващото поколение“) изразяваха такава почит: „Смело да отидеш там, където никой не е ходил досега“.
Но този случай все още ме караше да искам да знам повече. Стъпвах на този конкретен лондонски терен множество пъти и изследвах всяка възможна конспиративна теория. Защо се връщах отново и отново? „Златокоската“ ми даде жокер. Не героинята от приказката, създадена от английския автор Робърт Саути, а психологическият принцип. По същество сме привлечени от ситуации, които съдържат точното ниво на предизвикателство за момента, в който се намираме. Като Златокоска, която след като опитва три купи овесена каша, избира тази, която не е твърде гореща, нито прекалено студена, а с почти правилната температура.
Теорията, според авторката Лора Грейс Уелдън, е: „Нещо, което предизвиква интереса ви и го държи близо до ръба на вашите способности, насърчавайки ви да се стремите към съвършенство. Това е принципът, използван за приковаване на вниманието на играчите на видеоигри“. Това е нещото, което вдъхновява артисти, музиканти и спортисти за все по-големи постижения. Лора го беше отгатнала – бях запленен от историята, но имах нужда да достигна до по-дълбоко разбиране. С други думи, от около стотина заподозрени, обсъждани от изследователите на Изкормвача, още с последното убийство на Мери Джейн Кели на 9 ноември 1888 г., за мен беше необходимо да изкажа присъдата си. Надявам се моята крайна лична цел да даде някаква категоричност по този въпрос, но засега втората ми задача имаше предимство. Както при много други известни престъпници жертвите на Изкормвача рутинно остават анонимни. Статистика. Бележки. Размисли.
И петте жертви по едно време са били оптимистични, енергични и амбициозни. Всички са се радвали на любящи връзки, а някои са имали деца. Каквито и да са крайните им обстоятелства, никоя от тях не заслужава бруталността, нанесена им от страхливите убийци – множественото число е умишлено, тъй като вярвам, че Джак Изкормвача е имал съучастник, но повече за това по-късно.
„Петте“ от Хали Рубенболд, една от най-невероятно написаните книги някога, е състрадателен и изчерпателен разказ за неразказания живот на жените, убити от Джак Изкормвача. Освен това рисува безкомпромисен и смразяващо точен пейзаж на викторианска Англия, чийто най-катастрофален епицентър вероятно е в лондонския Ийст Енд. По време на терора на Изкормвача, Уайтчапъл – с размерите около двеста футболни игрища – е бил дом на четвърт милион души, живеещи в най-ужасните и мизерни условия.
Канализация не съществува и суровите човешки отпадъчни води се смесват с животински фекалии върху единствените детски площадки, направени за децата от най-бедна прослойка. Нещо обичайно е две семейства да споделят една тясна стая. Само половината от родените в Уайтчапъл имат шанса да достигнат петгодишна възраст. За тези, които са оцелели, очакваната продължителност на живота в най-добрия случай е средата на четиридесетте. Броят на убийствата често достига връх късно вечер, подпомаган от доходоносната търговия с части от човешки тела, която пък е покровителствана от местни безскрупулни собственици на кръчми, включително съдържателят на „Десетте камбани“. Около осемдесет процента от жените са проститутки и много от клиентите им са пътували от по-заможния Уест Сайд.
Кои са жертвите?
Мери Уокър е родена на 26 август 1845 г. Нейният дом е порутена 200-годишна сграда, наречена „Дауес Корт“, на улица ,,Барут“. Нямаше нужда да затварям очи, за да си представя бурния ѝ старт в живота. И все пак любящите ѝ родители, Едуард, ковач в близкия Ламбет, и Каролайн, са изградили скромна, но стабилна среда за нея и братята и сестрите ѝ – Фредерик и Едуард-младши. Мери, наричана още Поли, посещава училище необичайно за нейния пол чак до петнадесетгодишна възраст. Това се дължи до голяма степен на подкрепата от баща ѝ. През този период е нормално да се преподава четене, но не и писане, въпреки че Поли владее свободно и двете. Тя се омъжва за 19-годишния Уилям Николс, работник в склад. Те имат пет деца и по-късно заживяват в красивата сграда „Пийбоди“ на улица „Стамфорд“. Животът ѝ започва да се срива, когато бракът им се разпада и тя и Уилям се развеждат след неговата афера с близка съседка и приятелка на Поли. Посяга към алкохола и психическото ѝ здраве се влошава бързо. Постоянно се кара с баща си, когото някога е обожавала. Той я гони от къщата си и без дом или средства за издръжка, тя се обръща към проституцията. Убита е на 31 август 1888 г., на четиридесет и три годишна възраст.
Смята се, че Елиза Ан Смит е родена на 25 септември 1840 г. Тъй като е извънбрачно дете на войник на име Джордж и Рут, документацията е оскъдна. Майка ѝ се изправя пред огромна промяна в съдбата си, губи работата си и зависи изцяло от нищожните и непостоянни подаяния от Джордж. Обществото е още по-малко състрадателно, наричайки нея и хората с подобни обстоятелства „аматьорка куртизанка“, макар тя да не е била работеща проститутка. За щастие две години по-късно Джордж получава разрешение да се ожени за любимата си, която става майка на още четири деца. До 1850-те години не са били предоставяни определени квартири за семейства и младоженците трябвало да заемат части от общите казармени жилища. Военната служба наложила семейството да се мести между Лондон и Бъркшър.
Елиза, по-често наричана Ани, започва образованието си, финансирано от армията. Полковите училища налагат чувство за дисциплина и дълг към монарха и насърчават убеждението, че тази разпоредба ще даде на децата възможността да станат полезни и да си изкарват прехраната. Тя работи като домашна прислужница. Според брат ѝ Фаунтин „за първи път пие алкохол, когато е била съвсем малка“. Въпреки това тя е съзряла в обичлива майка на три деца, след като се е омъжила за Джон Джеймс Чапман на 1 май 1869 г. Когато най-голямата ѝ дъщеря Емили Рут умира от менингит на дванадесет години в деня на втория рожден ден на брат ѝ Джон, мъчителната травма връща Ани към алкохола, за да намали неспиращата болка. Бракът и семейният ѝ живот се разпадат. Страдаща от туберкулоза, тя напуска дома си и започва да се занимава с проституция и продажба на цветя. Убита е на 8 септември 1888 г., на четиридесет и седем години.
Елизабет Густафсдетер е родена на 27 ноември 1843 г. в Торсланда, на около девет мили западно от Гьотеборг, Швеция, в дома на гордите родители Густав и Беата. Като второ от общо четири деца тя се радва на селско възпитание. Всяка местна енория съдържа общообразователно училище с ограничен учебен план, по същество писане и аритметика. Религиозното учение и библейските класове за лутерани са от съществено значение заедно с изучаването на принципите на вярата, съдържащи се в „Книгата на съгласието“. Месец преди седемнадесетия си рожден ден тя напуска дома си, за да търси работа като домашна прислужница в Гьотеборг, обичаен път за много млади жени от шведската провинция, който също така предоставя възможност за изграждане на зестра. Според регистрите за пребиваване през февруари 1861 г. тя е била слугиня в семейството на Ларс Фредрик Олсон. Три години по-късно нейната служба внезапно приключва. Записите остават неясни, с изключение на факта, че тя се мести в близкия Даркърк, където местният чиновник записва професията ѝ като слугиня, но изненадващо пропуска адреса ѝ. Това може да е доказателство за несигурно бъдеще, като съществуват спекулации, че тя е ставала обект на насилственото влияние на друг човек. По-късни полицейски записи показват, че тя е арестувана за проституция.
През февруари 1866 г. Елизабет емигрира в Лондон, разказвайки на приятелите си две противоречиви истории – от една страна, че е работила като домашна прислужница при неназован джентълмен, който живее близо до Хайд Парк, а от друга, че е останала при роднини. Предполага се, че тя е финансирала това пътуване с наследство от шестдесет и пет крони след смъртта на майка си през 1864 г. На 7 март 1869 г. тя се омъжва за дърводелеца Джон Томас Страйд, управляващ кафене в Поплар. Двойката няма деца и връзката им започва да се разпада през 1874 г. Документите показват, че тя е приета в общежитието за социално слаби в Поплар през март 1877 г., въпреки че по-късните записи от преброяването показват, че двойката се е събрала отново през 1881 г. и живее в Боу.
На 24 октомври 1884 г. Джон умира от туберкулоза. След това Елизабет се впуска в поредица от хаотични връзки като например бурното партньорство с работника Майкъл Кидни. В допълнение към нередовната работа като домашна прислужница тя се завръща към проституцията. Убита е на 29 септември 1888 г., на четиридесет и четири години.
Катрин, Кейт или Чик, Едоус е родена на 14 април 1842 г. в Улвърхамптън в семейството на Джордж и Катрин, шестото от дванадесет деца. Два месеца след раждането ѝ родителите ѝ се качват на борда на претъпкан канален шлеп и правят изтощителното пътуване до Лондон. Джордж, майстор калайджия, е принуден да се премести поради механизацията на занаята си. Получава работа в Бел Корт като квалифициран механик и семейството се установява в Бермондсекс. За Кейт се отваря възможност да получи образование в благотворително училище, което притежава известен престиж. Целта му е да подпомогне децата от работническата класа да се превърнат в достойна и послушна работна ръка чрез прилагане на принципите на християнството. Във викторианска Англия е съществувала внушителна кастова система и раболепието се формира от бебешката люлка чак до гроба. Майката на Кейт умира на 17 ноември 1855 г., две години преди смъртта на нейния баща, в резултат на което петнадесетгодишната Кейт и тримата ѝ братя и сестри са приети в местното сиропиталище. След като впоследствие си осигурява работа в областта на металообработването, тя е съкратена вероятно заради кражба от работодателя си. По-късно Кейт влиза във връзка с бившия войник Томас Конуей и ражда три деца. Въпреки че няма документално доказателство за потвърждаване на брака, тя започва да нарича себе си Кейт Конуей и татуира на лявата си ръка инициалите ТК. Около 1873 г., след раждането на най-малкия ѝ син, връзката започва да се разпада и Кейт започва да пие, нещо, което нейният непиещ съпруг ненавижда. Домашното насилие става ежедневие и често я виждат с черни очи и синини. През 1880 г. Кейт напуска Конуей с двете си деца (най-голямото вече се е отделило) и започва връзка с Джон Кели. През 1881 г. тя се появява пред Магистратския съд на Темза по обвинение в пиянство и безредици. Припечелва пари като домашна прислужница и със сезонно бране на хмел в Кент. Смята се, че тя от време на време е допълвала често оскъдните си заплати с проституция, за да плаща наема си. Убита е на 30 септември 1888 г., на четиридесет и шест години.
Мери Джейн Кели е мистерия. Ранният ѝ живот е някак мъгляв. Тя е автор на голяма част от собствената си история, но очевидният ѝ хъс за живот ми позволява да игнорирам всякакви потенциални разкрасявания. Тя е младо жизнено, пламенно ирландско момиче, което според нейната версия на събитията е родено през 1863 г. в Лимерик, малко след което баща ѝ Джон Кели премества семейството в Кармартен в Уелс, където е бил нает в железарската фабрика. Тя твърди, че впоследствие заможното ѝ семейство се е отрекло от нея. Според много разкази тя има артистичен усет и е поразително красива червенокоска. През 1879 г., на около шестнадесет години, тя се омъжва за миньор, който загива три години по-късно при експлозия в мина. Този период от нейния живот е обвит в допълнителна мистерия. Подозира се, че тя може да е станала само временно проститутка.
През 1884 г. усяда в Лондон и работи в магазин за тютюн в Челси, преди да започне като домашна прислужница в Спиталфийлдс. Господата с цилиндрите, търсещи първокласно сексуално изживяване, за разлика от случайното чукане с проститутка в тъмните улички сред бедните райони на Лондон, са привлечени към Уест Енд. Това е мястото, където Мери отива – в елитен публичен дом. Утвърждавайки се като едно от най-популярните момичета, тя се облича в скъпи дрехи и наема файтони, за да я превозват из мегаполиса. Легендата разказва, че богатият клиент Франсис Крейг я убедил да живее с него във Франция, където тя приела името Мари Жанет. Две седмици по-късно енигматичната Мери се връща в Лондон. Нейният бляскав начин на живот започва да се срива, тя се пропива и в крайна сметка се озовава в Ийст Енд, където за кратко живее с мъж на име Морганстоун. Според тогавашната ѝ съседка Лизи Албрук Мери изпада в депресия и копнее да се върне в Ирландия. Тя често пее ирландски песни, когато е пияна.
Заради тормоза над околните тя си спечелва прозвището Тъмната Мери. Убита е на 9 ноември 1888 г., докато е в квартирата си, вероятно на двадесет и пет години.
На тази конкретна обиколка моят водач беше Пол Мансфийлд, бивш лондонски детектив. Когато завършихме тура, той въведе нашата туристическа група през тайна врата. След това приложи логика, която се хареса на моя опит в наказателното правосъдие. Жертвите са се познавали – близостта на местоживеенето, посещаването на едни и същи локации и споделянето на обща професия. Освен това те споделят интимни и необикновени връзки – в този случай достатъчно, за да бъдат премълчани. Днес сексработниците се грижат един за друг и не се съмнявам, че такъв тип важни приятелства са съществували и тогава. Като бивш полицай Пол беше наясно, че ключови доказателства са изчезнали и че някои аспекти от това разследване остават извън обществения радар.
Инстинктивно знаех, че е малко вероятно това да се дължи изцяло на грешка в администрацията. Намирисваше на потенциално замазване. Сетих се за заповедта на столичния полицейски комисар сър Чарлз Уорън по време на разследването на Изкормвача да се измият графитите от местопрестъплението (потенциално решаващи доказателства), които гласят: „Евреите са хората, които никога не биват обвинявани за нищо“. Един високообразован и хитър първичен престъпник може да е възнамерявал да отблъсне преследващите го ченгета чрез измама и объркване. Убиецът очевидно е имал хирургически умения и е участвал във всички убийства. С изключение на това на Елизабет Страйд, осакатява жертвите с концентриран фокус върху репродуктивните органи. За да постигне това ниво на „касапница“, той се нуждае от време и съучастник, който да действа като наблюдател.
Броят хора на мястото на убийството, съчетан със засиленото полицейско присъствие, след като серийният характер на престъплението вече е установен, означава, че престъпниците се нуждаят от железен имунитет, за да идват и да си отиват когато пожелаят. Кралските карети са имали тази уникална защита. Поразителната привлекателност на Мери може да се окаже от решаващо значение. Силно сексуална и в оптимална детеродна възраст, тя е притежавала чара да омагьосва много от привилегирования елит. В статия, публикувана през ноември 1970 г., Доктор Томас Стоуел, осемдесетгодишен хирург, разказа за Каролайн Акланд, дъщеря на кралски лекар, която е лекувала млад мъж, покосен от сифилис. Колкото и малко вероятно да изглеждаше при предишните разходки, връзките започнаха да се навързват. Мотивът и възможността резонираха както никога досега. След това Пол разкри ключовата част от пъзела.
Неграмотният шофьор на кралския лекар, който бил разпитван от полицията по време на разследването на Изкормвача, избира да бъде много откровен. Но внезапно замълчава, когато, както се твърди, жизненоважен орган е бил хирургически отстранен от него. Предполагаемата самоличност на болния от сифилис пациент? Принц Албърт Виктор, херцог на Кларънс и Ейвъндейл, внук на кралица Виктория. Тъй като Мери е католичка, наследяването на трона от непротестантско потомство би било немислимо. Моят основен заподозрян? Сър Уилям Гъл, обикновен лекар от двора на кралица Виктория. Но какво ли пък знам аз? Това е само моята лична присъда, въпреки че за първи път се обърнах изцяло към собствения си интерес и най-накрая сложих край за свое собствено удовлетворение на продължилото десетилетия питане. След като начесах собственото си любопитство, ще се впусна ли в още една обиколка по стъпките на Джак Изкормвача? Може би. Но ако го направя следващия път в тази част на Лондон, ще се опитам да погледна през различна призма, а не само през очите на убиеца.
